Под криза обикновено се разбира «преломен момент, тежко преходно състояние, изостряне, опасно неустойчиво положение». Такова разбиране е прекалено обширно и за построяване на адекватна система за управление на кризата съдържа прекалено много смисли. В това разбиране «отсъствието на копче на мундира на последния войник» също е криза, «криза на подсистемата от същественно по-ниско равнище», разглеждането на която не трябва да влиза в целеполагането на управляващата система.

За целта ще поставя управляващата и управляваната система на «две дъски», свързани с обща рамка на разглеждания универсум (например за кризисния маркетинг такава рамка ще е пазара). В зададените рамки, управляващата система има известно целеполагане – цел, изработвана на етапа на стратегичното планиране.

След това ще отбележим, че в числото на рамковите ограничения обикновено влиза изискването за «самооцеляване», т.е. съхраняване на цялостността и функциоността на управляваната посистема. За съжаление, даже това изискване може да бъде отменено при разглеждане на управлението на кризата. Например, ако разглежданата система представлява отбор бойци на предния край на отбраната, то изискването за оцеляване на всеки боец по отделност или на отбора като цяло тостъпва на втори план по сравнение с изискването за безусловното изпълнение на поставената задача.

По този начин, имаме възможност да определим кризата като състояние на ненормално функциониране на управляващата и управляваната системи в условия на силно външно въздействие (в това число това въздействие може да се прояви като неадекватност на поставената цел на избраната организационна структура). В случай че поне една от тези структури (управляваща, управлявана и на външния свят по отношение на управляваната цел) не е подложена на проблеми, виждаме не криза на системата, а, или криза на системата на връзките (типичен проблем на загуба на контакт между управляваната и управляваща подсистеми в условия на отстътствие на външни проблеми) или криза на организацията. За разглеждане на кризата от този вид е необходимо да се премине към следващото, по-ниско равнище на детайлизация.

«Нормално» проявление на ненормалното функциониране е максималното напрягане на силите, ненормалното проявяване – отсътствието на всяка реакция на кризата, при наличие на осъзнаването на самата криза. Обръщайки се, например, към бойците на предна линия, може да си спомним за случаите, когато бойците «губили интерес» към случващото се, и даже в самия разгар на боя, напълно го игнорирали.

Даденият подход позволява да отбележа четири съществени типа кризи: 

1) Първият, най-важен тип – управляваната и управляваща системи се намират в стадий на прекомерно напрягане на силите, така наричаната «нормална криза». Този тип криза се обуславя с недостатък на ресурси и може да се преодолее с работа.

2) Ако управляващата система се намира в състояние на прекомерно напрягане на силите, а в управляваната система не се извършва работа, имаме криза на загуба на управление. Към такива кризи се отнася и «кризата на сложността», когато управляващата система има неадекватни потребности за управлението на структурата.

3) В случаите, когато управляващата система не извършва работа («не вижда кризата»), а управляваната система се намира в максимално напрягане на силите си, то такава криза се  нарича «криза на волята» на управляващата система. Има неголяма вероятност за това, че такава криза може да бъде преодоляна и сама по себе си, по инициатива на подчинените, обаче вероятността за това е малка.

4) Накрая, когато нито управляваната, нито управляващата система не извършват работа за преодоляване на външното въздействие, което, обаче, прави недостижима поставената пред системата цел, имаме тип на кризата, иначе наричан «оперативна яма»

За всеки от разглежданите случаи на управление трябва да се имат предвид всички входящи обстоятелства, което означава, че те заслужават индивидуално разглеждане.

Преди всичко, да разгледаме «нормалната криза», при която управляващата и управляваната система вършат работа. Управляващото въздействие при това неибежно ще формира пространство от решения, което ще даде принципална възможност на системата за преодоляване на кризата за сметка на едни или други действия. Самата постановка на задачата в този вариант поражда «уставни» изисквания към управлението: «непрекъснатост, устойчивост, потайност».

Разбираемо е, че в случай на криза, изискването за абстрактна «ефективност» или «оптималност» на управлението губи всяко подобие на смисъл. Действително, подобни критерии на оценка винаги подразбират сравнение на избрания образ за действия с някои други, лежащи в същите рамки. Кризисното разглеждане може напълно да наруши всички априорни ограничения.

За това главния критерий на качеството на кризисното управление може да не е априорна ефективност, но апостериорна адекватност за приетите решения за сложността на ситуацията и достигнатия резултат. По този начин, главното правило при управление на кризата от първия тип: «управление трябва да има».

Числото на конкретни технически приеми, които са предложени в многочислените материали и наставления за преодоляване на кризата от този тип, е сравнително голямо. Формално можем да ги разделим на две големи групи: «преодоляване на силите с пряко действие» и «изход към надсистемата» (втория пункт може да се нарече и «непряко действие).

Простите мотоди на прякото действие – отделяне на допълнителни ресурси за управляваната подсистема под вид на хора, пари или допълнително работно време, повишаване на духа на колектива и промяна на самата структура (построяване на адекватна структура за адекватна заплаха). Нека отбележим, че прякото действие има голямо достойнство: То запазва самата структура на управлението в непроменен вид. То ест при такива действия може да се доверим на предварително подготвените схеми и приеми.

Проблемът на прякото действие се заключава в неговата простота: Предлаганите действия са прости и ясни, обаче са много ресурсоемки. Обикновената ситуация изглежда така: кризата е преодоляна, но със сериозни загуби на етапа на кризата. А все пак кризата не са само проблемите, но и новите възможности, които се губят при това развитие.

Алтернативата на прякото въздействие са «непреките действия», т.е. действия иманентни точно за извънрамковата природа на управлението на кризата. Непрякото действие – това е именно изхода извън установените от системата рамки и използването  на полученото преимущество за достигане на поставените цели. Точно тази особеност на непреките действия позволява да се препоръчва този образ на действия за преодоляване на кризата като по-адекватен за самата й природа.

Същността на непреките действие се състои именно в това, че сред множество варианти за дествия винаги има очевидна редица варианти, които са «затворени» в сила на някои обстоятелства. Да кажем, господстващата мода или исторически сложилите се обстоятелства, традиционните заблуди и, накрая «всекидневния светоглед», следва да се отнесат към рамковите ограничения, които трябва да се отменят при кризисно управление.

Най-простата форма за непряко въздействие са действията, в посока достигане на внезапност, на използването в своя ползва времето. Темповата игра – печелейки «ден» може да разчитате да го размените с полза за решителния момент. Така че непряките действия трябва да се характеризират като «своевременни действия», реализирайки във времето изискването за адекватност на стратегията.

Вторият тип криза е значително по-неприятен. Ситуацията, когато управляващото въздействия просто «не стига» до системата, представлява крайно тежка позиция, търсене на решения, които са крайно затруднени именно със самия фактор на загуба на управлението.  

Така или иначе, и в тази ситуация има алгоритми от действия, адекватни за поставената задача. Всички те се отнасят към категорията «размяна на достигнатия резултат на тактичния успех». Просто системата трябва да се върне в такова «минало» състояние, когато управлението би имало място и след това да се опита да се избегне кризата «от миналото». Това е формалното използване на «първичното опростяване» на системата за определяне на кризата, използването на запасите в системата на работа.

Типичен пример за такова управление е привличането на външен екип управители, които, не бидейки въвлечени в структурата на системата, са в далечното «минало», когато не е имало никаква система, но имат всички необходими пълномощия за промяна на бъдещето.

За съжаление, този образ на действие често се обръща: вместо преодоляване на кризата се получава отлагане на кризата, при това в по-неизгодна ситуация (понеже за движението в миналото са изтекли ресурси). То ест първичното упростяване може да се смята за една от формите за «стратегия на поражението», но това изобщо не е конструктивна стратегия.

Има ли възможност в условията на отсъствие на механизми на управление, въпреки това да се достигне успех?

Военната история ни учи, че управлението никога не се губи напълно, на 100%.

Даже когато противникът напълно е обкръжил армията, и всички линии за връзка отказват да работят, при командира остават хора в подчинение и, само ако стигне волята, при помощта даже на малко сила, той ще успее да преодолее кризата, докато все още има съпротивление. Да обърнем внимание на това, че разликата между втория и четвъртия тип криза е именно в това, че втория тип криза подразбира наличието в управляваната система от сили за преодоляването й.

По този начин, в случай на загуба на управление, се съхранява възможността за «странна» стратегия, затворена в номиналното унищожение на старата управляваща система (управляващият орган престава да разглежда тази система като същност, което отваря нови възможности за действие), и създаването на редица нови структури-системи, обединени в едино целеполагане и нищо повече.

Същността на «странната» стратегия е играта с понятийното поле на управляващо-управляваната система. Необходимо е да се престрои самия управляващ апарат така, че управлението да стане адекватно на поставената цел. То ест, преди всичко, играта при тази стратегия да отива не само за абстрактни ресурси, но и за «душите» на хората.

За разлика от предишния случай, третата и четвъртата форми на криза – а именно отсъствието на реализция на управляващата система - са фактически непреодолими. Въпросът е в това, че в такива системи самото понятие «управление» губи своя субект и не е съвсем ясно, кой трябва да осъществи това управляващо въздействие. То ест ние имаме работа със саморазрушаваща се система, за преодоляване на кризиса на която е нужно някакво допълнително условие.

Например, такова условие може да бъде личната инициатива на работниците на места, които са способни да «изведат» системата от третия тип криза. Да, разбира се, това не се случва често, но при правилно предварително обмислена от организацията управляема подсистема, шансове все пак има.

Към числото на кризите от четвърти тип се отнасят, например, «пределите на бедността», когато ресурсите на системата са толкова малко, че те не стигат даже за обезпечение на виталните потребности (т.е. даже за самото функциониране).

Формално, системата, намираща се в толкова тежко положение, е задължена да търси изход в нетривиални решения, съставящи основата на «стратегия на чудото».

Става дума за индукцията на безумието. Страната, дръзнала да подготви и осъществи невъзможната операция трябва да е малко «не на себе си». Но безумието, бидейки проявление на индивидуалната психика на силите на хаоса, всъщост е наистина заразно.

Всяка борба по някое време съществува като суперпозиция на състоянието на победа и поражение. Никой, обаче, не знае, как да не се признае за победен…

Управлението на границата на стратегията на чудото – това изобщо не е управление, това е пропаганда. Но само че тук лежи ключът към решаването на неразрешими проблеми.

Разгледах всички варианти за кризи от позицията на управлението. Ще отбележа в заключението само това, че моите варианти демонстрират наличието на нови рамкови ограничения за тези вече не управлявани-управлявеми подсистеми, а за самата система за «управление на кризата». Сред тези ограничения има и «уставни» изисквания за тактика за «непрекъснатост, устойчивост и потайност» на управлението, и изискване за аналитическа стратегия за адекватност  на операцията и поставените цели, и маркетинговия принцип за «обръщане към екипа» И даже изискването, че управлението в кризата трябва да е леко безумно. И действително, само леко безумните хора биха се съгласили да управляват системата в криза вместо кризата да бъде предотвратена.

Само че диалектиката учи, че развитието става чрез криза. А, може би, за да се движим напред трябва да сме малко безумни?