Сега да поговорим за законите, които нарекох «Закони Н-О». Една от най-разпространените и опасни грешки на нашата цивилизация е представата за това, че хората имат недостатъци. На вас ви се струва, че това звучи невероятно? Така е. Но нека се разберем. Всеки човек има в себе си, в своя маналитет, в душата си, нещо като арматура от представи, предпочитания и вкусове, и всичко, което мисли, говори и прави по естествен и логически начин изтича от това, каква е тази арматура. А арматурата при всички е различна, за това мислите, думите и постъпки при всички хора са различни. Изглежда като неписана истина, с която никой не мисли да спори. Но така ли е това всъщност? Наистина ли не спорим? И още как спорим! Струва си някой да започне да постъпва така, както не ни харесва, ние веднага заявяваме, че той има определени недостатъци. Казано с други думи, ние смятаме, че неговата арматура не е такава, каквато ние искаме. А кои сме ние, всъщност, за да й даваме оценки и да изискваме съответствие на нашите представи и желания? Тя – сама по себе си, е такава, каквато е, а ние със своите желания и изисквания – сме други, имаме собствена арматура, и също сме самите себе си. И на нас, между другото, ужасно не ни харесва, когато някой е недоволен от нашата така наречана арматура, т.е. от нашите представи за правилно и неправилно, добро и лошо, красиво и грозно. Ние се сърдим, когато някой, на когото не се харесва нашата арматура, смята, че ние имаме недостатъци. Струва ми се, няма смисъл да продължавам, за да не изпадна съвсем в менторски тон.
И така, до какво стигаме? До това, че хората изобщо нямат недостатъци, и забравете завинаги това ужасно словосъчетание. Изхвърлете го от главата си и не го използвайте в разговори и даже в мислите си. Всеки човек има особености на характера. В психологията това се нарича с дългото и трудно произносимо словосъчетание: устойчиви индивидуално-личностни особености, но ние с вас ще използваме просто думата «особености». Да, всеки човек, с когото се сблъсквате в продължение на живота си, има особености, които не ви харесват. Това е нормално. Това е напълно естествено. Но не забравяйте, че те не харесват лично на вас, т.е. човек със собствена «арматура», със собствени «особености». Какво следва от това? А това, че «на мен не ми харесва» - не е нещо повече от вашата субективна оценка, продиктувана от вашите особености. Ще се намери цял легион от хора с принципално различни особености, които напълно ще се задоволят с това, което толкова не ви устройва, с това, което така «не ви е харесало», а ако не ги устройва, то не би предизвикало раздразнение и гняв, а просто ще ги остави равнодушни. Те могат даже да не забележат това, заради което вие толкова се сърдите. Вече се разбрахме, че словосъчетанието «не ми харесва» изразява вашата субективна оценка за явлението. Още веднъж подчертавам – субективна. И какво правим с тази субективна оценка? Ние правим грешка и я прехвърляме в категорията на обективното. Ние казваме: този човек е лош. Той постъпва лошо. Той има лош характер. Той има отвратителната маниера да прави така и така. И по-натам правим поредната грешка, опитвайки се да се борим с това, което не ни харесва, като с обективно съществуващо зло. А то всъщност не е зло и съществува съвсем не обективно, а само в нашите възприятия. Това е само нашата оценка, продиктувана от вътрешната ни арматура, то ест от нашите личностни особености, а ние й придаваме всемирно-историческо значение и смятаме за непреходна истина. В своите наивни и грешни опити «да се борим със злото» ние правим много неправилни неща, в това число започваме да превъзпитаваме възрастни, отдавна формирали се личности, стремейки се да преустановим тяхната вътрешна арматура по такъв начин, че тя да ви устройва. Е как, ние сме толкова прекрасни, умни и правилни, ние със сигурност знаем, какво и как трябва да става, а ако при някой това не е така, това следва непременно и веднага да се промени. И какво е това, ако не гордост? И какво е гордостта, ако не един от най-големите грехове? И така, хората нямат недостатъци, те имат особености на характера. Но какво да правите вие, ако тези особености никак не ви устройват, ако вие не можете да се примирите с тях, ако вие нямате сила да ги търпите? Всичко друго, само без да променяте човека и да не го превъзпитавате. Освен промяната и превъзпитанието, съществуват огромно множество способи да направите ситуацията приемана, така че избор винаги имате. Например, вие можете просто да престанете да общувате с човек, чиито особености толкова ви раздражават. Та това е толкова просто – да не говорите с него, да си нямате работа с него. Замислете се, и ще разберете, че нищо сложно в това няма. Даже ако става дума за ваш колега, с когото вие седите в един кабинет, вие можете да пробвате да минете в друг отдел. Даже ако вие не можете да търпите своя началник, вие винаги можете да се уволните. Ще ми отговорите: къде да ходя, кой ще ме вземе на работа, кой ще ми плаща толкова голяма заплата? А това вече е друга работа, и тя няма нищо общо с това, че вие не понасяте своя ръководител. Не трябва да бъркате едното с другото. Вие не сте задължени да търпите началника, който до смърт не ви харесва. Просто запомнете: вие не сте длъжни. Вие във всеки момент имате възможност да спрете това. А това, че ще ви е трудно да намерите адекватна работа и заплата, - това вече е резултат от вашия свободен избор. А вие все пак можехте да направите съвсем различен избор, например, да си кажете: даже да съм без работа, или даже да се занимавам с нещо друго, по-малко интересно, или аз съм готов да работя за много по-малка заплата, но аз повече не искам да имам нищо общо с човек, чиито особености ме нервират всеки ден и ме карат да губя здравето си от злоба. Вие имате избор, и вие го правите, или обратното, вие не искате да го правите, и това вече е лично ваша задача и ваш проблем, тежестта на която лежи лично на вас, а не върху някой друг, и личността на началника или колегата нямат нищо общо. Има още един вариант: може да не обръщате внимание на това, каквото не ви харесва, ако всички останали особености на човека ви устройват и за вас е ценно общуването с него. Но този съвет е добър само в този случай, когато с този човек не ви свързват роднински или други връзки, които нямате сила да скъсате. А какво да правите, когато категорично не ви устройват особеностите на близките ви, с които вие не можете да общувате? Опитайте да не обръщате внимание, ако този човек ви е скъп и вие искате да съхраните с него близки и поверителни отношения. А ако не успявате да не обръщате внимание, пробвайте да се дистанцирате от всичко това, което не ви харесва. Вдигнете се над ситуацията, погледнете на нея отгоре и се постарайте да видите два човека: него и себе си. Всеки от вас има свой път, своя програма, заложена при раждането. Този път е предопределен и всеки човек, в това число и вие самите, и този, когото виждате заедно със себе си, е надарен с определени особености, позволяващи да изпълните точно тази задача и да минете именно по този път. Не ви харесва това, че не ви попитаха, когато формулираха задачата и определяли пътя? Обидени сте, че не са се съобразили с вас, когато са избирали необходимите за това особености на личността? И на кой да се сърдите в този случай? На висшата сила, чийто замисъл се оказа неразбран и неприет за вас? Ние отново се връщаме към гордостта. Мога да ви предложа още един метод, който понякога дава много добри резултати. Представете си, че това качество, което ви раздражава в човека, просто отсъства. Все пак нали точно това искахте, нали? Например, не ви харесва, че родителите ви постоянно ви досаждат с въпроси за личния ви живот, за ситуацията на работата, за това, какво сте яли днес, къде отивате и защо сте облечени така, и кой ви се обажда, и защо сте разстроени от този телефонен разговор, и така нататък. Вие буквално озверявате от тези въпроси и трудно се въздържате да не извикате: «Оставете ме на мира!» Позната картинка, нали? Ами представете си, че родителите напълно са изгубили интерес към живота ви, към вашата работа, към настроението ви, към вашето здраве. Те не ви задават нито един въпрос. Те изобщо не говорят с вас, а когато се опитвате да им разкажете нещо се отдръпват, четат книга или гледат телевизия, отиват в друга стая. Не са им интересни вашите проблеми, не са нужни вашите разкази. Вие нищо не споделяте, което безусловно ви устройва, но и не получавате съчувствие, нито съпреживяване, нито морална поддръжка, когато ви е необходима. Между вас стои глухо мълчание, прекъсвано само от «Добро утро» и «Лека нощ». Ден, два, три… Седмица. Месец. Година. Цял живот. Е какво мислите? Харесва ли ви? Не ви ли се струва, че при такъв живот вие ще озвереете още по-бързо, отколкото от въпросите, на които не искате да отговаряте? Основополагащият принцип на този нехитър прием – да доведете ситуацията до абсурд и да видите, какво ще излезе. Понякога се получава смешно, понякога тъжно, понякога страшно, но за всеки случай, резултатът е вашият нов поглед върху проблема, а след новия поглед винаги следва ново разбиране.
А сега нека се върнем към Закона Н-О. Защо той е толкова странен? Ами погледнете, и ще ви е по-лесно да запомните всичко това, за което вече е ставало дума.
Н-О
Няма Недостатъци има Особености. На вас Не ви харесва и вие смятате, че това е Обективна оценка.
Да Не Общуваме,
Да не Обръщаме внимание.
Дръжте мислено пред очите си тези постулати, и те ще заменят цял параграф. И ето тук ние плътно стигаме до разговора за още една грешка, която хората от нашата цивилизация извършват постоянно, от ден на ден. Ще си позволя да се повторя, за да направя изложението по-свързано. На нас нещо не ни харесва, и ние смятаме, че това е обективно лошо и с това трябва да се борим? Отговорът: за да ни бъде добре на нас. Изводът: на Нас ни е лошо, а това, с което смятаме да се борим, се намира в Друг човек, в Друга личност. Вие още не сте почувствали грешността на построението? Със сигурност сте го почувствали. Когато на Нас ни е лошо, когато Нас нещо не ни устройва, това е Наш проблем, и на никой друг. Когато възнамеряваме да се «борим с недостатъците» на Друг човек, ние имаме намерение да счупим и да преправяме неговата вътрешна арматура, то ест да спрем неговата личност, да я преправим според собствените ни вкусове и предпочитания. Ние ще го чупим, на него ще му е болно и неприятно, нека да страда, но в резултат, Ние получаваме това, което искаме, и на Нас ще ние добре. А по-просто, ние се опитваме да решим собствен проблем за чужда сметка, в дадения случай – за сметка на човек, чиито постъпки не винаги ни удовлетворяват. Не удовлетворяват тези постъпки Нас, а да чупим и преправяме ние възнамеряваме Него. Нима това е справедливо? И нима в това има логика? Вие веднага ще ми отговорите, че вие никога нищо подобно не правите и даже не се опитвате, и никого не чупите за собствена угода. Така ли? Спомнете си, нима вие никога не сте се опитвали «да се борите» със своите познати, които или винаги закъсняват, или обещават да дойдат, но не идват, а вие сте ги чакали цял ден, отменяйки някакви свои ангажименти? Нима вие никога не сте се карали със своите деца на тема: «Ако се задържиш – обади се и предупреди, за да не се притесняват родителите»? Нима никога не сте казвали на съпруга или съпругата: «Нека майка ти да не се бърка в живота ни»? Спомнете си, мъже, колко пъти, на масата сте се чудили, че някой не пие, и сте се опитвали да го накарате да пие, без да чувате никакви възражения за болести, предстояща работа или просто нежелание да употребявате алкохол? Замисляли ли сте се някога, защо всъщност го правите? Защо толкова ви е нужно другаря по маса да вдигне чашата? Защо му досаждате и се стараете да го накарате да направи това, което не иска? Вие го чупите, а защо, в угода на какво? Задайте си този въпрос и потърсете отговор, със сигурност много ще се учудите, когато го намерите. А вие, мили дами, колко пъти сте изисквали, вашият спътник да ходи с вас на спектакли и концерти, въпреки че тези видове изкуство изобщо не са му интересни? И вие също сте го чупили, карали сте го да прави нещо, което той не иска да прави. При това, имайте предвид, крайно малко мъже правят същото и се опитват да карат жените да посещават заедно с тях футболни мачове или да ходят на риба. Те разбират, че на жените това не им е интересно, а жените с подобни разбирания някак си не се отличават. За това пък мъжете проявяват необикновена, даже учудваща настойчивост, в ситуацията с алкохола, за което вече стана дума. А колко пъти ние демонстративно сме преставали да говорим със своите домашни, ако те са правили нещо, което не ни харесва? Разбира се, първо се опитваме да обясним своята позиция и някак си да се разберем и ни се струва, че сме останали разбрани и нашето пожелание е било зачетено, но ситуацията се повтаря отново и отново, и тогава се хвърляме «на борба», вместо да кажем на себе си: този човек е такъв, той има определени особености, и ако аз искам да продължа да живея с него или просто да общувам, ще ми се наложи да се смиря с това и да го приема, за всеки случай, тези особености трябва да имам предвид винаги и да ги помня, ако искам да минимизирам конфликтността в живота си. А какво казваме вместо това? Ти трябва, ще ти се наложи, не смей, забранявам ти и така нататък. Проблемът е мой, а ще го решаваш ти. Подобна постановка на въпроса пронизва целия ни живот във всички негови прояви. Най-ярко може да се илюстрира на примера на любовта и ревността. Обекта на вашата привързаност е охладнял към вас и проявява интерес към друг човек. От тримата въвлечени в ситуацията лошо ви е само за вас, останалите двама са напълно щастливи. И какво правят деветдесет и освем процента от хората в този случай? Правилно, опитват се да направят нещастни тези двама други, за да му стане добре на единия. Това е най-типичният опит да се реши собствен проблем за чужда сметка…
