Много страни преживяват днес остра демографска криза. Преобладават две характерни тенденции: намаляване на числеността на коренното население и неговото забележимо стареене. Тези тенденции се наблюдават във всички Европейски държави, с изключение на Албания, Ирландия, Исландия и Люксембург, а също Русия, Япония и някои други страни. Възникването на социален механизъм подбуждащ към ниска раждаемост, - това е закономерния резултат от развитието на обществата по пътя към модернизацията. Ниската раждаемост – това не е следствие на бедността, ниската жилищна обезпеченост и т.н. В основата й лежи дълбоката трансформация на институцията на семейството. Типа семейство и типа заетост станаха по-различни, от колкото в традиционното общество.

Още една от тенденциите на днешното време – отказът от оформяне на брачни отношения. В Източна Европа 15 % от семейните двойки са във фактически, а не юридически брак. В западна Европа този показател превишава 50%. Такава структура на семейството способства неговото разпадане (при това не е нужно да се ходи в съда) и намаляване на раждаемостта.

С помощта на специални мерки за демографска политика може да се достигне до повишаване на раждаемостта. Известни са различен род програми за предоставяне на пособия и помощи и т.н. Те дават определен резултат, но не винаги този, който бихме искали. В Германия, където активно се провежда демографска политика и действа система за социални пособия и привилегии, раждаемостта не е по-висока, отколкото в Русия. Също толкова ниски са показателите за производство на населението в много икономически, напълно благополучни страни, например в Испания, Италия и Япония.

Намаляването и стареенето на населението не само че предоставят пряка заплаха за отбраноспособността на страната, но и крайно неблагоприятно се отразяват на икономичните показатели.

Недостигът на трудови ресурси е сериозен проблем за обществото. При продължително намаляване на числеността на активното трудоспособно население, икономиката не може да се развива. Ако няма никаква надежда, че населението може да се увеличи за сметка на вътрешни източници, то единствения път за поддържане на необходимата численост на трудоспособното население – това е миграцията. Нито повишаването на раждаемостта, нито понижаването на смъртността - не могат да дадат някакъв виден резултат.  За това един от главните демографически процеси, стабилизиращи ситуацията по света – това е миграцията. Тя, несъмнено, ще донесе положителен резултат, понеже притока на мигранти позволява да се съхранят предприятията, които иначе биха се закрили, способства растежа на производството и увеличаването на заетостта на местното население и т.н. Развитите страни приемат мигранти, понеже това им е необходимо. По този начин, епохата на глобализацията отличава мобилното помещение не само на капитала и продукцията, но и на хората. Миграцията е неотемна черта на съвременния глобализиран свят. Развитите страни вече отдавна провеждат специална миграционна политика, за да облекчат достъпа на националните пазари на труда за чуждестранни специалисти. Много западноевропейски страни са принудени да прибягват до широкомаштабното използване на миграционния ресурс. Легалната имиграция се допълня с нелегалната имиграция, при това последната превъзхожда първата по масовост. Имигрантите запълнят долната част на социалната пирамида, където не иска да се труди високообразованото и научното население на развитите страни.

Основната миграционна тенденция в света – това е движението на работоспособното население от страна с висока раждаемост в индустриално развитите страни, където раждаемостта е ниска. Повечето имигранти произхождат от общества, културата на които принципално се отличава от културата на богатите и промишлено развити страни. Това са африканци, араби, турци, албанци, китайци и др. Днес някои страни в Европа, в частност Франция, преживяват съвършено ново, невиждано присъствие  на значително по численост мюсюлманско население, обосновало се на европейска земя достатъчно основателно. Ако през 1960-70 г пришълците от регионите на мюсюлманския свят били достатъчно сдържани в отстояването на своите религиозни права и се ограничавали с изискванията да подобрят условията за осъществяване на религиозната практика, то второто и третото поколения имигранти вече представят сериозна социална сила, можеща да защити своите интереси. Новите мюсюлмани на Европа изискват възможности за публично и колективно изповядване на ислюма, възприеман от тях в качеството на основа за своята културна и социална самобитност. Увеличаването на количеството джамии, изискванията на мюсюлманите да им предоставят особени участъци на гробищата, признаването на правото момичетата да носят забрадка на главата в училище и много други – всичко това са най-ярко изразени прояви на изискванията за публично признаването на мястото на исляма в живота на европейските страни.

Колкото по-високо звучат тези изисквания, толкова по-сложна се оказва социалната, икономична и културна интеграция на тази категория от населението, и особено на мюсюлманската младеж.
Притокът на милиони иноезични, инокултурни хора, изповядащи различна религия и система от ценности, вече постави въпроса за съхраняването на европейската идентичност и култура. Идентичността - това е  самосъзнанието на индивида или  групата. Тя представлява продукт от самоидентификация, разбиране на това, че човек обладава качества, отличаващи го от другите. Идентичността може да се разбира като определена устойчивост на социокултурни, национални и цивилизационни параметри, създаващи социалната интегрираност и усещането за самоутъждественост сред народа.

Идентичността позволява да се съхрани приемствеността и се оказва източник на целостността и развитието, определя поведението на хората. На Запад отдавна са осъзнали, че заедно със загубата на европейската културна идентичност могат да загинат и множество социални и политически достижения на европейската цивилизация. За това се предприемат опити да се създаде такава система, при която мигрантите биха били длъжни да се адаптират към условията, традициите и културите на страната, в която са пристигнали. Правителствата се стремят да отделят повишено внимание на интеграцията на имигрантите, понеже от това зависи политическата стабилност в обществото.

Едно от основните направления на миграционната политика е изучаването на езика и културата на страната на имиграцията. Например, във Франция новодошлите подписват договор, същността на който е в това, че те се задължават да посещават курсове по френски език и курса «Ценности на френското общество». Ако човек успешно премине обучението, тогава правителството се задължава да му издаде разрешение за жителство със срок от 10 години.

В САЩ до 1970 година базов елемент на процеса за американизация била системата на средното образование. Именно с помощта на образованието се решавали задачи  за асимилацията. Обучението в училищата се разглеждало като най-добър път да се внедрят в хората англо-американските протестантски ценности и с това да се укрепи основата на републиканските институти. Средните училища много по-ефективно от всякакви други учреждения и организации лишавали имигрантите от възможността да споделят техните «вродени» ценности със своите деца. Системата за образование може да послужи като канал, благодарение на който децата на имигрантите се приобщават към културата на страната и освояват традициите на обществото, в което са дошли. Обаче, както показва животът, имигрантите често нямат никакво желание да се асимилират и да приемат ценностите на западния свят. Свидителство за това е напрегността между представителите на ислямската община и власти по въпроса на отношението на мюсюлманската забрадка във Франция. За светската държава мюсюлманската забрадка – това е символ за полова дискриминация и посегателство на принципа на светското. За мюсюлманите – това е израз на идентичността им, правото им да остават самите себе си.

Парадокса е в това, че представата за светското – това е плод на христианската култура, христианското учение за човека и обществото. Днес светското се въздига в ранг на основополагаща ценност като база на интеграция, която обеспечава възможността за съвместно жителство на хора с различни възгледи и убеждения. Но това е самоочевидно само за тези, които се отнасят към европейската култура. Светската държава осигурява единството на  нациите на основата на общите ценности, наследени от христианството. Сред тези ценности  е равенството между мъжа и жената, свободата на личността, уважението на правата на човека, демокрацията и пр. Тези параметри на политическата култура били зададени с особено разбиране на природата на човека в христианството. Ценностите на свободата, равенството и самия принцип за светското възникнали на основата на христианската религия.
Базиращите се на либерално-демократични ценности западни политически режими са съвършено нехарактерни за нехристианския свят. Известно е, че античния свят е бил по тесен начин свързан с признанието за естествено неравенство на хората; смятало се, че различията на статусите са неотстраними: жените, чужденците и робите не могат да са равни граждани в държавата. В исламската политическа култура също е чужд либерализма с неговата защита на основите на свободата на словото, събранията, религиите и т.н.
В съвременното западно общество се разви особен, «мек», тип на религиозното съзнание, който, първо, приема принципите за свободата на съвестта, второ – признава авторитета на различните науки и техния обществен монопол върху световното знание. Трето, западното христианство се съгласява с демократичния тип легитимация на властта и напълно се пристрои към основаната върху светската етика констутиционна държава. Исламът и някои други религии, не могат безболезнено да приемат тези пунктове по вътрешни причини. Религиозната сфера в исляма, в частност, мюсюлманското право, си присвоява тотална функция – да регулира всички отношения в мюсюлманската община.

Умма е едновременно и религиозна и политическа община, на нея й е чужда христианската дихотомия на Църквата и държавата, светското и религиозното. За това мюсюлманите, а особено арабите, се асимилират много по-трудно от другите имигрантски общества. Исламът за тях е главен елемент на тяхната култирна идентичност. За последователите на ислама единственото спасение от всички пороци на социума – това е стопроцентовия ислям, установяването на ислямското общество. За това при увеличаване на мюсюлманите неизбежно ще отстъпва и секуляризацията и ерозията на традиционната национална идентичност на европейските страни.

Днес почти всички европейски нации отиват към поликултурните съобщества. Пред тях застават интеграционните проблеми, те са принудени да търсят нова постнационална идентичност, в основата на която, както се предполага, могат да лежат идеите за демокрация и права на човека, някаква съвкупност от политически, правови и морални принципи.

Обаче при загубата на тази манталитетна основа, на която дадените ценности се базират, свободното, открито и демократично общество, в което са защитени правата и свободите на човека, правата на различни групи - е достатъчно уязвимо и подложено на опасност да се изгуби идентичността си, целостността и самото съществуване.

Системата на образование може да служи като канал, благодарение на който децата ще усвояват традициите на обществото. Съставна част от това е изучаването в училищата на религия, религиозни ценности и култура. В повечето страни на Европа добре разбират целесъобразността на поддържане на развитието на църковни образователни програми. Освен това, религиозното образование в общообразователните училища се оказва и весом фактор за подобряването на демографичната ситуация, в частност – път за укрепване на нравствените основи на семейството, традиционните ценности и норми на отношения между хората.

Българската култура се е формирала под значителното влияние на православието, което лежало в основата на националната общност и с много формирало идентичността на народа. Днес системата на образование и други институти за възпитание се основават на начала, много далечни от православието. Никой не планира въвеждане в училищата на православно образование или поне просто такова образование, което да се основава на ценностите на традиционната култура. Напротив, в училищата все повече тържествува мултикултуристката парадигма. Планира се въвеждане на курс по история на световните религии. Многочислените работници в сферата на образованието и представителите на академичните кръгове осигуряват проникването на идеологиите на мултикултурализма в съдържанието на образованието, в педагогичната практика на училищата и вузовете. Целта на този подход е в това, учащите се, принадлежащи към различни етически и социални групи, при получаването на образование да се приобщават към културата и ценностите на своите етнически групи и социални слоеве. Учебните програми и пособия на мултикултуралистите игнорират основната култура на страната, тя за разработчиците на съдържанието на образованието просто не съществува. Чрез системата за образование се реализира голямото количество всевъзможни програми, т.н «култури на света», които са основани на «универсалните хуманитарни ценности на човекоуважението».

Съдържанието на подобни програми отрицава националната култура и провъзгласява за цел «признаването на културното разнообразие в качеството на ценност».

От страна на органите на управление на образованието няма никакви реални действия за съхраняване на традиционната култура и национална идентичност не се предприемат.

 Напротив, ние виждаме обратни усилия. Констатирайки, училището вижда за своя цел възпитанието на толерантност. Разбира се, държавата е задължена да поддържа чрез системата за образование сред своите граждани тези ценности, от които зависи националната общност и гражданско съгласие, в политичнески културното общество е много актуална задачата за възпитаване на търпимост, уважение към традициите и възгледите на представителите на чуждите националности, култури и религии. Но може ли днес да се ограничим само с възпитание на толерантност? Не си ли струва да се погрижим за това, училището да способства за съхраняването на българската идентичност и да решава задачите за интеграция на нашето общество?